Зазидани писъци

... „Някои истории за зловещото... Да видим сега!“ Литературният Критик Добри Страхилов седна да пише рецензия в хотелската си стая. Българският разказ има традиции в жанра на зловещото, на демоничното, дори само Светослав Минков и Николай Райнов стигат. За негов късмет авторът на тази книга, „Зазидани писъци“, изглежда ги е прочел, езикът му е ритмичен, има някаква фабула. Добри Страхилов вдигна очи. Писалището беше в една ниша до прозореца. Навън бе непрогледен мрак и той виждаше единствено лунното кълбо на настолната лампа и собственото си строго лице – сега уютно замислено. Това, което ми хареса в книгата, е, че създава едно почти познато безвремие от края на миналия век, в което можеш уютно да потънеш. В този момент в стаята влезе камериерката, за да дооправи някои неща. Добри Страхилов не й се разсърди много, защото бе наел стаята без предизвестие. На някои места разказът е задъхан от напрежение. Не... Не! Така би се изразила 16-годишната му племенница, която сигурно ще изгълта книгата. Камериерката пак влезе. Ниската класа в обслужването днес! Стилът на „Зазидани писъци“ е модният напоследък new horror, чиито автори искат да грабнат читателя, без да прибягват до дежурния вампир. Пак камериерката! Това, което ме подразни в книгата... Добри Страхилов не можа да продължи. Колкото и равнодушен към външния свят да беше в такива моменти, усети, че нещо около него не е наред... Какво, какво... Камериерката като че ли бе влязла в стаята три пъти, само два пъти я беше чул да излиза. Колко време бе изминало от последното й идване? Половин час!? - Ехо - отрони се от сухото гърло на критика. Никой не му отговори. Опита се да си припомни чертите на жената, но в ума му не изплуваха никакви човешки черти. Дали тя бе прочела мислите му от одеве и сега му разиграваше номера? Усети се в капан. От мястото си в нишата можеше да види половината от стаята и една трета от леглото си, както и полуотворената врата на банята. Не можеше да каже дали има нечие присъствие в тъмната половина. Не знаеше дали то диша.