Паметки за писатели

След неотдавна публикуваната документална книга „Малък прозорец в ,,Голямата къща", Марин Христозов излиза пред читателя с „Паметки за български писатели". Това е също документална книга на дългогодишния журналист и публицист, преминал през различни редакции и институции, все свързани с печата, наричан сега, кой знае защо, поне за мене, медии. Медии, та медии и хора селяни, с които общувам, все по-често си кършат езика да употребят тази купешка дума. Затова пък пада като мехлем на сърце думата, която Марин Христозов е поставил за заглавие на книгата си „Паметки за български писатели ". Не спомени. Не портрети. Не анализи и дълбокоумни изследвания. А паметки. Онова, което е уловила паметта, от мимолетна среща, или от представа провокирана от жест, проява, асоциация, докосвания до личността и творчеството на писателя, към когото Марин Христозов изпитва и уважение, и бих казал, едно възрожденско чувство, останали от старите и вече забравяни възрожденски времена. Писател, човек от друг свят, омагьосан, в който той сам е магьосник - защото рисува картини и хора чрез словото. А нали още в Библията е казано „В начале бе слово ". Сто седемдесет и четири имена на писатели са събрани в тази книга. Не знам дали толкова пишещи братя са се събирали на свои най-важни форуми -и да се гледат в очите, и да си казват това, което мислят направо. Тук се гледат очи в очи техните думи, и думи за тях самите. Благоговейни пред писателя, Марин Христозов го показва с отделен щрих или чертица и в неговия всекидневен бит, а така го въздига още повече. И въздигайки го чрез отделни негови произведения или записани мисли, го смъква по стъпалата към живота там, откъдето той е тръгнал и се връща чрез своите книги и героите в тях. В тоя смисъл той донейде следва оная мъдрост, която съм запомнил от един тъй наречен обикновен добруджанец, Кара Велико, казана ми преди двайсет и няколко години - то не се знае като се качваш нагоре, дали не слизаш надолу. И като слизаш надолу, дали не се качваш нагоре. Именно, в този вечен процес на движение по стълбата на живота -и на творчеството - е уловил мигове от писателски съдби и образи Марин Христозов. И ни ги поднася не само добросъвестно. Макар че аз не долюбвам тази дума „ добросъвестно ", защото зад нея може да се крие нещо чиновническо, протоколно. И чиновникът, и протоколът са добросъвестни. Но има ли в тях творчество? Има ли сладкодумие? И душа? Марин Христозов пише своите паметки с едно сладкодумие, в което сгъстеността на фразата и на текста говори за способност у автора да се изразява не само „ медийно ". Но да се издига до доброто художествено слово, главното при което е пресъздаването. Давайки черти от образа и творчеството на писателя, авторът сам, понякога навярно и без да усети това, се включва в пресъздаването. А това е нещо повече от един добросъвестен запис на видено и чуто. Обстоятелството, че авторът е събрал в своята книга имена на писатели от различни възрасти, естетически и политически предпочитания, дори не е нужно специално да се посочва. Само един поглед върху съдържанието на книгата ще ни убеди в това. Моята мисъл отскача при нещо друго - така събрани писателите, разделени и разделяни по разни причини, естетически и други, тук са намерили едно общо убежище в едно трудно време на изпитания. Повикани са в едни страници, които сами по себе си им казват, че всички те, първомайстори или майстори на словото, живеят на една земя и под едно небе раждани, а гласовете им са призвани да люлеят съдбата на отечеството България. Иначе -как го беше казал поетът: „Лист отбрулен, кой знай де го вятърът отвея..." Повече листа и цветове по вечното, зеленото дърво на българската литература, вчера, днес и винаги. Към това авторът на „Паметки за български писатели " насочва мисълта и чувството . Стефан ПОПТОНЕВ