Най-сетне край

Онова, което свързва всички пиеси на Петер Турини, включени в тази книга, е самотата на човека. Тази самота е или следствие от жестокостта на обществото, което по различни причини го е отблюснало, или умишлено е ибла избрана, за да бъде намерено някакво измислено спокойствие дори в смъртта. Самотно е момчето, което бяга на сметището, за да търси забава, самотен е човекът, който не може да бъде разбран и дори престава да говори, самотно е момичето, което не съзнава дори, че убива детето си, самотна е и майката, пренебрегвана от сина си, самотен е слепецът на върха на планината, самотен е човекът, който се радва на старите филми, самотен е и онзи, който си мисли, че може да победи живота. И все пак всички тези самотници имат нещо общо. Всички те търсят другия човек, лъжат се, че може да го намерят, но ако не загинат, накрая им остава само да изкрещят като Тарзан, а техният крясък всъщност е вопъл или вик от отчаяние.