Калиник. Роман за един новомъченик

Условно хората могат да се разделят на създатели, носители и консуматори на митове. Почти навсякъде периодът на митотворчество е приключил, защото той е белег за формообразуване на съзнанието за история - лична и общностна. Има обаче области на човешкото съзнание и на земната карта, където митовете все още се създават, а техните творци сами се опоетизират в герои. Една от тези области на примитивния, но психологически девствен дух, който все още може да твори легенди, е Родопа планина. Тя се намира в контактна между гръцката и славянската култура зона. Средище е на българомохамеданска и християнска традиция, подплатена от един силен и все още неизследван тракийски цивилизационен субстрат. През цялото средновековие и в османския период Родопа е капсулирана в своята многолика същност и не търпи силни влияния, освен, че се лута между привилегиите на официалната религия и криптохристиянството. Тази изолация прави планината трудно разгадаема, митична и консервативна за жителите на околните области, а консервативността й поражда порива към митотворчество на местното население. Аз съм от "жертвите " на мита за Родопите, който се поражда от недостатъчната информация, от великолепния ландшафт, от ненамираемия храм на Дионис и илюзията за всичко това, подклаждана от самите нейни обитатели. Нямам корени тук, но сезонно мигрирам сред баирите с топли форми, при прохладните вечери и в тишината, която ми позволява да чувам само собствените си мисли. Веднъж една възрастна съседка от с. Чокманово, за да ми докаже тезата си за нерадостното бъдеще на България, каза, че помни "византийско, турско и комунистическо, но такова като сега никога не е било ". Това бе първият ми сблъсък с носител и творец на митове, пред когото всякакъв исторически аргумент е немислим, а причинноследствените връзки са химера. Тази жена не бе родена по-рано от 1912 г. т. е. преди средната част от Родопите да преминат в границите на България, но имаше усещането, че е изживяла всичко, за което е чувала около огнището или по опашките за хляб, лимонада и дини. За нея легендарният разказ беше истински преживяна история. По-късно разбрах, че този тип фолклорно историческо съзнание не е рядък в Родопите, а неговият наивитет е една от скритите чаровности на планината. Такива форми на живот извън времето с усещане за надисторичност са засвидетелствани от културните антрополози в поречието на река Амазонка, в Африка, сред ескимосите и изобщо сред примитивните племена, където шаманът диктува ритъма на времето и организира социума. Родопчани живеят изолирано, но градивно, дори в границите на съвременната българска държава. Липсата на железница тук забавя дори новините, прави абстрактно далечна дори централната власт, създава усещането за автономност и самодостатъчност, а легендата за безкрайните чевермета, постоянното пеене на прекрасни песни и тоновете смилянски боб са привилегия само на туристическите центрове. В действителност родопчанинът е затворен в своята Аркадия, пестелив и разумен е, но все още вярва в разкази за закопани иманета и за вградени моми. Той се урбанизира чисто формално даже в родопските градове, но на задната част на къщата му винаги има животинки, дърва, малка като престилка обработваема земя, а прозорците му гледат към гората. Тези чисто социалнопсихологически елементи от неговото битуване говорят за фолклоризиране на съзнанието му и за онази консервативност, която ражда привързаността към ирационалното на мита и легендата. В този контекст е и познанието на родопчанина за историята независимо от неговата професионална квалификация, среда и бъдеще. Всичко, написано по-горе, се открива и в настоящата книга. Тя се основава на абсолютна, но красива измислица с втъкано усещане за митологизирана история. Липсата на достоверни данни за един сравнително дълъг период от историята на Родопите кара отец Иван Василев сам да създаде своя романизиран прочит на несъществуващи документи, сякаш за да запълни като шаман вечерите на скупчените около софрата малчугани, жадни за приказки. Опитът му е трогателен предимно с това, че той сам неволно пада в капана на ирационалното отношение към миналото, но това не е порочно в съвременната литература. По подобен начин творят У. Еко, П. Зюскинд, В. Мутафчиева, М. Юрсенар. Повествованието на отец Василев притежава характеристиките на диахронното митологично време извън времето, където хаотично, но увлекателно се говори за богомилство, исихазъм, теология, история, фолклор и потурчване. Тези исторически и културни феномени са обрамчени от собствените възгледи на автора. В разказа за тях се намесват и някои смели теории с исторически привкус. Причината за последното не е само неговото богословско образование, но най-вече фактът, че е родпочанин, който не може да живее извън легендата. Все пак в тази книга не всички легенди са измислени. Някои от тях авторът е чувал от възрастни хора, преработил ги е, създал е достоверно звучащи текстове със средновековен житиен характер, използвал е думи и изрази, характерни за местния диалект, вкарани са и оригинални гръцки фрази. Особено интересно е въвеждането на термина "автомартир ", с който се наричат мъчениците, които сами са се жертвали за вярата си. Терминът е гръцки, но той не съществува дори в гръцката богословска литература. Всъщност става дума за историческия феномен на съзнателното и доброволно мъченичество, който е характерен предимно за гръцките земи през XIX в. Това явление наскоро бе описано научно от К. Нихоритис в монография. В нея ученият грък е изнесъл потресаващи исторически факти за съществуването на цял механизъм за обучение в порива към саможертва за вярата на млади момчета на Света гора. И. Василев не познава този исторически труд, но паралелно излага своето виждане в тази насока. Така авторът лансира интересна, досъчинена идея за житието на местния светец Висарион Смоленски, наричан произволно в книгата Калиник. Василев е и проповедник. Много често в текста се среща декларативно обяснение на феномени, постулати на вярата и директно внушаване на християнски ценности, но и тези елементи се вписват в ролята му на пастир. Всичко това прави разказа му жив и увлекателен предимно за родопчаните, които живеят в мита и с него. За другите, за представителите на подредената и отегчена паважна култура са надявам разказаното в тази книга да е екзотично. Книгата като краен резултат е един приятен краеведски разказ с елементи на литература, забременей от чаровно усещане за паралелна история, чрез който И. Василев се е забавлявал, опитвайки се да достигне големите образци на родопското митотворчество в лицето на Н. Хайтови А. Дончев. От големия родопски разказвач Василев е почерпал афинитета към легендата, а от романиста е наследил интереса към драмата на подменената религиозна идентичност. Не на последно място авторът е обрисувал мита за самия себе си точно в тази планина и с точно същата съдба на свещеник, раздиран от дилемите на светското и духовното, на високотехнологичното и примитивното, на Родопа и другото. д-р Емануел Мутафов, н.с. Българска академия на науките Институт за изкуствознание